Вечер небето се покрива със звезди и Луната свети също тъй ярко както онази път. Всичко изглежда същото, всичко е някак спокойно. Лекият нощен вятър разказва своята история в клоните на дърветата и аз го слушам. Също както онзи път. Не е ли приятно? И успокояващо би трябвало да е. Животинките са се скрили и само няколко светулки проблясват тук-там в нощта . А тя е красива... Ухае и е магическа както онзи път. Само аз не съм същата. А теб те няма.
Искам да те извикам, но ме е страх да не разваля нощното спокойствие. А така напира името ти в мен, така напира да бъде изкрещяно... Но знам, ти не би искал да събудя птичките. Ти беше добър човек, а аз още те обичам, още те търся. С мен ли си сега, в тази нощна разходка? Държи ли порасналата ми вече ръка твоята нежна бащинска длан? Говориш ли ми за звездите както онзи път, макар и да не те чувам?
Иска ми се да вярвам, че лекият нощен ветрец е твоята прегръдка; ароматът на тъмнината е твоят парфюм; че вдишваме един и същи въздух; че неизплаканите ми сълзи са твоите собствени...